Канонада

Ах! Котките отново са покрити с белези от битки по муцуните. Или по-скоро за едната котка става дума. Така, по котешки, битието върви пребито и белязано от бързо минаващи драскотини. Пък аз, ето ме и мен, стоя и си мисля, че тези рани, ако няма с какво да ги намажеш, по-добре не ги мисли. Ще бъдеш малко грозен и другите ще странят от теб известно време, но след това ще настане живот-веселба. На разкази за пътешествия и битки в чудни земи, къде изживени, къде измислени, къде заедно доизкусурени. 

Ех! Ако бях котка, какъв котарак щях да бъда. Безстрашен и зъл. Щях да имам поне три наблюдателници и по цял ден щях да стоя на пост. Ту в едната, ту в другата. Като истински съгледвач. Щях да виждам надалече, а ако попадна натясно, гласът ми нямаше да чуете, защото се справям с всички несгоди и излизам сух от водата.  

Обаче ето ме на, нямам ни пост, нито опашка, само дявол. Даже два, а и те постоянно се разправят. Ушите ми са човешки, мустаците съвсем къси и некрасиво разперени. Носът ми не може да улови повече от миризма на прегорялата мусака, която се опитах да си сготвя сам. И все пак, сигурен съм, че имам котешки потенциал. Мисля си, ако само притежаваш нещо, а не го използваш, дали е все едно го нямаш. Ето ти история: три поколения пазят един комплект стари прибори, увити в плат и сложени в кутия в шкаф. Никой никога не се е хранил с тях. През няколко години ги изваждат, разглеждат ги, в хор изпяват колко са красиви и ги връщат обратно в кутията в шкафа. Трябваше да мине доста време, докато стане известно, че почти всяко семейство има лъжици, вилици, ножове, малки лъжички и вилички с особена стойност. Спомена не могат да ни вземат, затова липсата на изключителност не предизвиква страдание у нас.           

Котките са велики шахматисти. Прочетох го в книгите, но си го мислех и преди, затова реших и аз да се науча. Като ми липсват външни белези, да заприличам на котка по душа. Направих си фигури, сложих ги в торба и тръгнах да играя. Първо играх срещу себе си. Мина време, научих си номерата, започнах да се побеждавам и потърсих други партньори.

Провирах се под масите за шах в градинките и по цяло денонощие се възхищавах на играчите. Викането и удрянето в началото на всеки ход отмерва времето за мислене и плаши противника. Това се учи още първата седмица. По-късно започваш да разпознаваш гласовете и да предвиждаш ходовете. Не е магия, а наука. В нейно име ме подритваха, понякога ме настъпваха по главата, пукнаха ми даже две тъпанчета, но геройски издържах и никога не се показах.

Нали си забелязал как светът намира начини да се набута в полезрението ти. Изплита мрежа от случки, животни и хора. Комбинира моменти с животи и няма умора този свят. Не мирясва, докато не ти привлече вниманието. Тогава се отпуска на дивана, изважда карта на Вселената и започва да чертае. Надничай, колкото искаш. Подскачай на един крак, викай, пей, плачи. Няма да ти даде нищо да видиш, ако сам не реши, затова по-добре се занимавай с нещо друго, докато чакаш. А ако като мен, преди това си се научил да играеш шах, сега е моментът да си направиш собствена маса.   

Така, както тръгна приказката, най-добре пак да си помисля за живота. Не за моя, дето все му треперя. За котешките девет съм решил да мисля тази вечер. 

Карнавал

Един ден това сърце ще се пръсне на хиляди парчета в мен или ще изскочи навън като комета. Не съм изплашен. Не бих казал, че чакам с нетърпение. Подготовката ми за момента, който със сигурност ще дойде, включва всекидневни упражнения по тъга. Ето, днес не съм социопат, защото тъгувам. Марширувам, леви-десни. Или танцувам, раз-два-три-ии, а ритъмът на сълзите не ме учудва. Вече ги смятам за напълно независими, не се опитвам да контролирам кога спят и кога живеят, само се наслаждавам на способността си да бъда примерен техен приемник. Живеем в свободна държава.

Краят на света се радва на чудесно време и умерен климат. Всички обещания за дъжд са спазени. Реката е достатъчно дълбока. Газя в нея и събирам всяко тъжно нещо, което ми се изпречи. Знаеш ли, че станах колекционер на тъжни неща? На теб ще кажа, макар че по-скоро си говоря сам, продават се добре и носят сигурна печалба.

Понеже съм човек, губя търпение от мокренето в една и съща тиня. Прехвърлям в главата си възможности за забавление и стигам до оркестъра. Събирам го, преброяваме се. Тези, които все още имат сила да свирят, излизат една крачка напред. Онези, които могат по-скоро да говорят, остават назад. Мърморят, че за говоренето е необходимо повече отколкото за свиренето. Предстои да разберем така ли е или тези на втората линия ни лъжат. Гледаме се свирепо и чакаме команда за начало. Няколко дни по-късно получаваме известие, че човекът с пистолета дава сигнали на други оркестри и няма изгледи скоро да стигне до нас. Отказваме се, но не се разотиваме. Решаваме да търсим ново забавление.  

С пирует след пирует се придвижваме по коридора към стаята. Врата номер 6 отново стои отворена, но този път други хора лежат под системите. Тук лоша шега ни изиграва недостатъчната физическа подготовка на част от групата. Един след друг залитаме, туп-туп и падаме. Въпреки че се смеем, ясно е – отново сме ударили на камък със забавлението. Не се отказваме. Ще търсим ново.  

Гробищата на Задушница са чудно място. По принцип ме очароват, но в този ден цари небивало оживление. Имаме надежда. Хора вървят по алеите. Човешки фигури се виждат и между плочите. Дърветата са огромни, хвърлят чудесна сянка. Може да се каже, че е чисто и приятно за почивка с приятели. Нашата група е по-шумна от останалите, на косъм сме да бъдем изхвърлени. За щастие всеобщото негодувание се излива върху индивид с торба, обиращ храната, оставена от другите. Измъкваме се със спомена за мимолетно забавление. Отново се оказвам предводител на скромна по-обема си, недоволна тълпа.

То аз група мравки не мога да поведа като хората, какво остава за банда подопечни, които искат да се веселят, а нищо не предлагат. Потропваме нервно от крак на крак, говорим по малко, прозяваме се. Спираме да говорим. После никой не се прозява. Постепенно се разотиваме. А тъкмо измислих къде да ги заведа.  

 Може би така, докато си стоя сам, ще се науча да мълча или пък да свиря на барабани.   

Протест

IMG_E8625Дай цигара! Тръгнахме с количката към тоалетната и счупихме мивката. Признах си, а тя ми се смееше, че всеки път се предавам, с вина или без. Като че ли тя пък не беше такава и не ме беше научила на това тя.

Той искаше да се запознаем с групата натрапници в ъгъла. Черното куче се смееше, едно от джуджетата пушеше пура, а аз се чудех къде ги събрахме всичките в този тесен коридор. Така накачулени един върху друг, стигаха до тавана.

Събирахме по 1 лев, за да пуснем телевизора. Усещахме се част от група, в която нямаше място за нас. Смееше се. Заедно се заливахме от смях в огромната зала с легла. Беше си сложила червило и докато ми се усмихваше, ставаше отново красива. Тогава много я гледах, а имах чувството, че все не се вглеждам достатъчно. Накрая тя цялата избяга от мен. Няма време за нищо, си мислех. Обърнах се и вече се беше смалила. Беше станала стара жена и момиче.

Continue reading “Протест”

Дует

Processed with MOLDIVНе неочаквано кракът ми се беше откъснал. Обикновено крайниците ми се връщат по местата си, но този път изглежда завинаги, което ще създаде известни затруднения с придвижването.

Ще мога да ходя, разбира се, но това се преживява. По-важно ми изглежда да си измисля приспособление за тичане. Днес никой няма притеснения около ходенето, а тичащите особено дълго не стават известни. Затова на нашата планета се взе решение да се започне образователна кампания за изследване и пропагандиране на ползата от тичането.

Избраха мен за съгледвач на изпълнението. С крак в неизвестност надеждността ми не би била достатъчна. Същевременно желанието ми е голямо. Необходимостта да се определи съотношението между влиянието на техническите възможности и желанието е от първа необходимост.

Continue reading “Дует”

Старание

unnamedСложих охлювите си в три тенджери и с тях под мишници тръгнах да обикалям света. Търся осиновител и по-добре един за всички. Водят дълъг разговор, който не би трябвало да бъде прекъсван.

Трудно се напредва така, с прибрани мишници. Разчитам само на здравите си, тренирани в преходи по различни терени, крака. Вярно, обувките ми не са подходящи, но това е проблем, с който всички се справяме. Старая се на охлювите да не им друса, докато вървя.  Заекването по време на ожесточен разговор не води до добро.

И ако някой завижда на спокойствието, с което са осигурени моите охлюви, нека бъде милостив и се замисли, че никак не е лесно да побереш толкова бурни мисли в такова гладко тяло.

Лозунг 1: Местете охлювите от пътя, когато вали!

Continue reading “Старание”

Скок

Рови дълбоко, колкото можеш по-надолу, без да си почиваш. Не спирай за миг дори. Работи. Дълбай. Копай с каквото имаш, ако нямаш нищо, рови с ръце, с крака, с глава. Копай, докато имаш сили или докато някой ти каже да спреш да копаеш.

Но ти пак не спирай, дори да ти кажат да спреш. Рови, докато стигнеш до дъното на тази работа с копането. Докато изровиш имане, с което можеш да смаеш целия свят.

Continue reading “Скок”

Локва

Важно съобщение! Всички, които днес планират самубийство със скок, молим, уверете се за точния час на преминаване на вашия спасител!

„Няма да е днес. Балконът е хлъзгав. „– каза си и изключи радиоточката.

Тази вечер се чуха няколко тупвания и по-малко на брой щастливи възклицания. Отбеляза ги в таблицата и се зачуди защо наистина никой не се информира кога, скачайки, може да бъде спасен. Цял ден без нито една прибрана дреха в куфара. Нямаше идея как ще замине без багаж. Докато си припомняше всички красиви места по света, за които беше чел, с внимание съзерцаваше отлюспеното парче боя на парапета и се чудеше дали би могло да бъде пречка.

Continue reading “Локва”

Кокили

Повдигаме се на пръсти и все по-грозни ставаме. Каза статуята от площада един ден, реши да слезе при хората и стъпи на земята. Ще стана прилеп. Днес го измислих. Ще спя с главата надолу, а докато това стане, ще си тренирам палците. Чух я да си мърмори под носа и вътрешното ми  око заигра.

Бях се подпрял на един ъгъл и си почивах леко заспал. Когато статуята мина покрай мен, тръгнах след нея. Стигнахме пазара. Тихо вървеше между сергиите. Открадна един портокал, после нож, хареса си торба, сложи всичко в нея и седна в долния край на площада при Бруно. Обели портокала, изяде го, усмихна се, изтръска обелките на земята и се замисли. Обикновено не знам дали ме лазят буболечки или сама лазя по себе си. Тъкмо казвах на второто си аз, че тази статуя много говори, когато ми се наложи да протегна изтръпналия си крак напред, да загубя равновесие и да си ударя главата в стената, за да не се стоваря извън ъгъла, в който стоях скрит и дебнех.

Главата ми е твърда и издава силен шум при удар. Статуята се сепна, изправи се и продължи да  върви. Тръгнах и аз, но докато се занимавах с пораженията по главата си, я изгубих от поглед. Застанах на пръсти и се заозъртах наоколо. Едно след друго използвах всичките си очи. Всяко ухо бе вкарано докрай в употреба, но от това, което търсех, нямаше и следа. Бях започнал да се отчайвам, когато перчемът на тила ми проговори с чужд глас. Ще ти пораснат мустаци. Ще видиш колко чудеса има на света. Забих поглед в земята, където нервно от крак на крак пристъпваше моята статуя с подпетени сандали.

Сложи ръка на рамото ми и ме побутна напред. Казах си „да вървим, пък ще видим” и така минахме покрай фонтана. Имаше деца, които си подвърляха пликове с боклуци и пищяха от радост. Наведох се, над мен профуча обелка от пъпеш и се разби зад гърба ми. Обърнах се и видях, че статуята се усмихва. Извадих кърпичката си и я почистих. Когато ти разказвам тази история, все ме питаш дали сме имали посока и аз всеки път ти повтарям, че просто си вървяхме. Спаси ме и този път, моля те! Нали знаеш, че не мога да разказвам. Не знам защо се опитвам, но по едно време това изглеждаше интересно и реших, че ще се справя.  Ще се опитам още малко да ти кажа.

Операта се появи пред нас. Площадът беше празен. На всеки балкон имаше човек,  на някои по двама и по трима стояха. Застанахме пред огромната сграда и се загледахме. Статуята накъде гледаше не знам, аз пак си зяпах в краката. Обувката ме стягаше и се чудех добре ли е да се събувам пред очите на всички. Чорапите ми са скъсани.

Моята статуя беше седнала до чешмата и се оглеждаше в локвата под нея. Косата не можеше да си среше, дрехите й не бяха по последна мода, а опита да си бръкне в окото излезе неуспешен, но за всичко това не бях виновен аз и много се ядосах, когато се опита да си го изкара на мен. По-добре да си бях гледал в земята, това ме спасява от натрапници и изкуствени обвинения.

Докато си мислех така и се чудех кога ще тръгваме, я чух отново да ми шепне зад ухото. Помни на кои пръсти си изял ноктите, докато си бил навън, за да ги изпилиш, когато се прибереш. Мама все така ми повтаряше. Аз все се реех в небето и ето ме сега, предъвквам прекриви нокти.

Тогава не издържах, обърнах се и й казах на статуята. Я да си се връщаш на мястото.

Повдигна рамене и вместо да си тръгне, протегна се и се заусмихва. Не ми беше смешно, но почаках малко и се разсмях. Скоро се търкалях по паважа. Ставах и кляках, плясках се с ръце по коленете, както правят във всички книги, когато се смеят. След това пак се тръшвах на земята и лекичко цвилех от радост.

Нашето раздвижване породи гневен трясък по балконите. Хората започнаха да ни замерят с каквото им попадне. Снопове пръчки от ограда, кутии, чаши и простори летяха във въздуха. Бяха сложили табелки навсякъде, тишина да се пази, защото балконите падат, но не бяхме видяли, така че паднаха един-два, а с тях една мъркаща котка скочи върху рамото ми. Задържа се и там си остана.

След като ни изритаха от площада, продължихме по пътя си тримата. Вечерта наближаваше. Вървях и си мислех, че пак ще трябва да стана глиган, а вече никой не знае какво да каже за мен. Боли ме, когато зъбите ми растат, но като глиган съм голям и няма да се страхуваме, когато дойде нощта, така че спрях да се притеснявам и зачаках да стана страшен закрилник. Котката ме изпревари.

 

Петно

IMG_2051Рицарите в нашето семейство винаги идваха в жълти доспехи, а конете им бягаха с високо повдигнато коляно. Казваха, че препятствия се преодоляват по-лесно, когато се опираш на по-малка повърхност.

Ще сготвим боб със сърце, въодушеви се селото. Решиха и започнаха да се подготвят, но скоро се оказа, че никоя къща няма изпитана рецепта. На всички беше ясно – на боба водата три пъти трябва да се изхвърли. За сърцето никой не знаеше има ли пръдлива вода. Разровиха местните готвачки старите книги, преобърнаха скриновете и докато търсеха, намериха престилките на бабите си.

Continue reading “Петно”

Измама

Picture1Този свят някъде има своя брат. Родственик по права линия, който един ден осъмна, пълен с нормални хора. Учудено отърси пера, опита се да повдигне рамене. Нищо не се промени. Хората стояха прави нормално, нормално ядяха, никой не си говореше сам, на никого нищо скъсано отникъде не стърчеше. Косите прибрани, брадите обръснати, ушите от търкане лъснати.

„Видяхме и това”, си казаха птиците в края на деня и се хванаха да разглеждат залеза. В падащия мрак облаците танцуваха с развети ветрила.

Тази вечер, когато слънцето залезе, ще бъда момиче. Ще измия пода и чиниите, ще светна всички лампи. Ще потанцувам, ще си легна, и ще се събудя след няколко часа. Моят късмет отваря очи всяка сутрин между 5:00 и 5:15. Яде от корема ми, разхожда се из къщата, а после пак заспива до късно. Сега разбираш, че не спя добре. Събуждам се, когато той и оставам да будувам след него.

Continue reading “Измама”